Скъпи Читателю,
Когато за пръв път се сблъсках с нуждата да открия, снимков материал и качествена информация за българската народна шевица, през един прекрасен пролетен ден на 2015 година, дори и за миг не съм предполагал, къде ще ме отведе това мое търсене. Аз просто излязох на разходка, която малко по-късно се превърна в едно неочаквано приключение обвито в мистицизма и дълбокото познание на едно почти загубено изкуство за българите. В моите очи действително бе загубено след като в интернет пространството на ключовата дума "български народни шевици" излизаха едва пет модела на такива, при това бутафорни, а сега се радваме на хиляди.
Та работих по един проект, чиято цел беше да прослави българското, чрез типичен символ, знак или рисунка, която да се асоциира с България. Не знам по какви причини, но в съзнанието ми изкочиха българските шевици. Някак си в него те бяха толкова много на брой и толкова колоритни, а никога преди това дори не им бях обръщал внимание. Просто знаех и ги виждах толкова ясно и си казах, това ще да е което ми трябва. Като всеки млад човек, първото нещо което направих е да потърся в интернет, но както вече разбрахте, крайно неуспешно. Трябваше да се размърдам и потърся в реалния физически свят и така реших, че няма начин да няма албуми на тази тема в книжарниците. С голяма увереност и устремена стъпка прекрачих прага на първата и със също толкова бърза стъпка и разочарование я напуснах. Недоумявах. Разбира се това не ме отказа и проверих още един куп от тях на центъра на Пловдив, но без успех. Недоумението растеше, а възмущението правопропорционално. Започнах да губя увереност и почва под краката, но докато имаше книжарници за обикаляне надеждата макар и тлееща не умираше. За мое огромно щастие и лъч бяла дъга ме осени в послената книжарница, в която влязах. Една много приветлива, хубава и струяща от нея аура на еродираност дама, работеща в книжарницата сподели с мен, че знае за един албум, който би ми свършил работа - "Български народни шевици" на Елена Тодорова. На мен и не ми трябваше повече, сега проблемът за мен си имаше име и трябваше да го разреша. Смених стратегията и реших, че трябва да търся този труд в музеите или в магазините за сувенири. По познатата схема обаче, музеите или не бяха чували или нямаха наличности или не можеха да ме опътят. Сувениерните магазини пък дори проявиха готовност да го закупят ако го имаше някъде. Обикалях и колкото пролетно беше на вън толкова есенно ми беше в душата. Може би тук е времето да отворя и една скоба, че мой спътник през цялото време беше моята прекрасна приятелка и настояща жена. Тя определено ми даваше кураж и се опитваше да ме разведри при всеки път, в който удрях на камък. Деня се изтъркуляваше неусетно, а стъпалата ми започваха да пулсират, подсказвайки, че пеш съм навъртял доста голямо растояние. Така стигнахме и до последния магазин за сувенири, в който влязох не толкова, че очаквах положителна развръзка, колкото да убедя себе си, че сме изчерпали всички възможности пък и вече се бях пораздразнил от един и същ репертоар: Имате ли този албум? Не нямаме? А знаете ли къде може да го има? Не не знаем... Та очакванията ми бяха малко под нулата, обаче този път не бях познал.
- Имате ли този албум?
- Не нямаме го?
Само, че вече бях заредил пушката с барус и от яд гръмнах:
- Ами като го няма този албум и е толкова рядък и ценнер, ми да взема да го преиздам! Видимо ядосан на себе си от лошия късмет който сме спохождаше към момента, дори и не изчаках жената зад щанда да ми отговори. Затворих вратата и започнах да се отдалечавам...
Обаче за моя изненада, един женски глас се провикна след мен. Знаех си, че това е гласа на жената от сувениерния магазин и за миг си помислих, че явно при излизането съм затръшнал вратата след себе си по-силно и сега ми се полага да бъда смъмрен.
- Младеж, младеж, спри се! Спрях се и се обърнах мълчаливо, чинно, за да си понеса вербалното наказание и това което чух беше шокиращо и неочаквано, поради така стеклите се обстоятелства.
- Аз познавам авторката, ако искаш ще ти дам телефона да се свържиж с нея. Как мислите дали се чудих много. За какво тръгнах, та къде стигнах, пък какво се случи накрая. Е свързах се с авторката и в някоя друга статия ще ви споделя какво си казахме :)
Никога няма да забравя емоциите, които изпитах при първото издание, което отпечатах, албума на Елена Тодорова „Български народни шевици“ (част 1). През мен преминаваха изключително смесени и противоречиви чувстава, никога преди това не се бях занимавал с издателска дейност, не знаех какво да очаквам и дали въобще някой ще си купи дори и един брой от албума. Бях само на 27 години.
От една страна беше вълнението от непознатите територии и необятни дебри, в които тепърва щях да се впусна, а от друга страна ме обземаше несигурност, породена от липсата на опит в това начинание. Чувствах се едновременно като изследовател на новооткрит ритуален тракийски комплекс, но и като първокласник объркал стаите на първия учебен ден.
Спомням си, че сърцето ми биеше и препускаше, умът ми изпитваше страх, но душата ми искаше да се гмурне и дори изгуби в неизвестното. На всеки, който споделях намеренията си, приемаше казаното с широка снизходителна усмивка като към човек току-що изгубил разсъдъка си. Това будеше неувереност в мен, но някак си вярвах. Вярвах, че делото ми е от изключителна важност за българското културно наследство и тази моя вяра не ме подведе.
Когато дойде първата предварителна заявка след няколко дни изпълнени с очакване си казах: „Сега ще трябва да пусна цял тираж, за да не разочаровам този човек“. Близките ми се забавляваха искрено и абсолютно добронамерено, колко присърце и отговорно гледам на случващото се. За мен тази една предварителна заявка беше на всяка цена, защото сега вярващите в каузата, която по-късно придоби национален мащаб, станаха двама. Бях длъжен пред себе си и пред първия повярвал в „загубеният ми разсъдък“. „Вече сме двама“. Не минаха и часове, станахме трима, четирима и такава скала ми падна от сърцето... Всеки един от вас ми даваше размах на крилете, за да се издигнам все по-нагоре и по-нагоре и да стигна достатъчно високо, за да видя цялата картинка на този прекрасен Рай, който както вече драги Читателю, си забелязал искам да споделя с теб. Това съкровище не е за един човек! Това е за всички нас, пазителите на българското културно наследство, за хората с очи и сърце за него, за душите, които търсят среща и връзка с предците ни....
Така, някак си по естествен път, след издаването на трилогията с автентични български шевици на Елена Тодорова, множеството трудове посветени на символиката и значението им, алманаха на Росица Чуканова и абсолютните хитове с авторски шевици на Елисавета Йорданова и ... , но не и без едно леко намигване отгоре се роди още по-дръзкото начинание да създам списанието „Схеми на Шевици“. Ако си мислите, че в момента се вълнувам по-малко от преди четири години - грешите. Дори бих си признал, че страховете ми са в пъти повече. Чувствам се отговорен към всички свои спътници в това приключние, за гласуваното им доверие (през цялото това време) и отказвам да го предам.
За мое огромно щастие този път не съм сам в това ново и още по-вълнуващо, но и още по-непознато начинание. Ще бъдем аз и ти, скъпи Читателю, а неотлъчно до нас моя също толкова скъпа приятелка и пазителка на културното ни наследство – Елисавета Йорданова...
Във всеки един брой ще споделям по малко от пътя на своето приключение, а сега те оставям да се насладиш на гения на нашите предци представен от неизчерпаемия извор на вдъхновение за хиляди българи – Елисавета Йорданова. И не забравяй скъпи Читателю, че ако четеш това то ти отдавна не си просто читател, а пазител на българското културно наследство и ако желаеш да си още по-активна част от него може да ни изпратиш своите материали, които да публикуваме в „Схеми на Шевици“, защото единствено и само, всички заедно бихме успели в това смело начинание!
Георги В. Марков – Наследството.BG
Тази статия все още няма коментари